едите цветове на страст и престъпление. Това означава, че некрофилията заслужава изучаване и осмисляне – философско, научно, художествено, и ако разбира се, ние сме заинтерсовани в това, да се разбере сферата на битието-съзнание в цялата й пълнота и нейната потенция и реализация. Предприемайки опит за изследване на феномен от такъв род, би било полезно да си спомним казаното от Гьоте: „Природата престъпва границата, която тя сама на„Днес е прието открито да се говори за всички форми на секса, освен една-единствена. Некрофилията среща нетърпимост от страна на правителства и неодобрение от бунтуващи се младежи“, – написал в своя интимен дневник протагониста от романа на Габриеле Виткоп с лаконичното име „Некрофил“. За три десетилетия, изминали от времето на поява на тази книга, ситуацията съществено не се е изменила. Еротичното влечение към мъртвите се счита по принцип за крайна патология, предизвикваща в болшинството живи единствено отвращение и ужас. Възможно е обаче, тези реакции, да са отражение на културните табута и да са резултат от невидение, т.е. нежелание да се възприема реалността каквато е, и то във всичките и прояви, дори и чудовищни да са те. Проявите на некрофилия с поразителна регулярност се откриват в действията на хората и съобществата в продължение на цялата история на човечеството. Затова може да се предположи, че некрофилията – това е константа, устойчив елемент на човешката природа, дори и съществуващ преимуществено в латентна форма и една понякога разцъвтяващ с мъртво-бл себе си е поставила, но с това тя достига някакво съвършенство. Ние добре бихме постъпили с това, ако можем възможно по-дълго да се въздаржим от отрицателни изразявания“. Да се въздаржим от оценка е необходимо, тъй като (продължаваме цитата): „Никой образ не трябва да се сдобива със завършено изразяване, не разглеждайки нормалното или ненормалното в техните колебания и взаимодействия“. Нека започнем с етимологията. Думата „некрофилия“ е съставена от корените на две гръцки думи и означава „любов към трупове“. Това понятие не е тъждествено на влечението към смъртта в широк смисъл. Смърт, умиране на гръцки е – thanatos (оттук, в частност и думата „танатология“ – науката за изследване процеса на умиране и самата смърт – раздел на медицината). Necros – това е именно труп, мъртвото тяло. От този корен се образуват медико-биологичните категории – некробиоза, некролатрия, некромантия, некроза, а също и културно-историческите – некролог, некропол и пр. Некрофилията се определя като сексуално съединяване с обект, лишен от живот. В тясно медицински стил, се дефинира като извращение, което кара болните да търсят еротично удоволствие, като се съвокупляват с трупове, разглеждат ги или се докосват до тях. „Некрофилия“ – това е изкуствено създадена дума, като в древногръцките текстове не се среща. Тази дума влиза в европейските езици в качеството си на медицински термин едва през втората половина на ХІХ-тото столетие, когато започва научното изследване за обозначаване на това явление. Един от първите учени, описали редица случаи, когато сексуалното удовлетворение било свързано с използуването на трупове, бил немският невропатолог Рихард Крафт фон Ебинг, чиято книга „Psychopathia Sexualis“ излязла през 1886 година. Проникването на термина „некрофилия“ в речниковия запас на английския и френския езици, се фиксира към 1900 година. По такъв начин, понятието (и само думата) „некрофилия“ исторически не е старо. Това, разбира се, не означава, че хората не са се съвкуплявали с трупове в предшестващите епохи. Това означава, че тези съвкупления се осмисляли не само в един аспект, особено медицински. Както отбелязва Ф. де Годензи, автор на послесловието към първото издание на романа на Габриеле Виткоп, произхода на проблема некрофилия „трябва да се търси в широк диапазон на отношенията свързващи човека със смъртта“. Обръщайки се към древните митове и ритуали, ще видим, че любовта към мъртъвците (включително половите сношения с тях) – това е едва един от множеството варианти на отговора на неразрешен въпрос, с който се сблъсква човешкото същество, пристъпвайки към осъзнаването на собствената си неизбежна гибел и недългочовечност, което за некрофилите е желано и скъпо. Почитането на покойниците е свойствено на човечеството по протежение на цялото му съществуване. Археологичните данни свидетелстват, че погребалните обряди и ритуали съществуват дори и при неандерталците. Различните типове погребения приети в разните култури и в разните времена, се състоят в едно – идеята, че мъртвото човешко тяло се явява обект, достоен за уважение, почитание и любов. Към това обикновено се смесва елемента на страха – както пред собствената приближаваща смърт, така и към възможността мъртвите да се намесват в делата на живите. Митичните и религиозни корени на некрофилията са очевидни. Некрофила от една страта следва тези дълбоко закоренели в колективното подсъзнание архетипични представи, а от друга – влиза с тях в неразрешим конфликт. Той ритуално преодолява окончателността на смъртта, въплащавайки в това най-потайните уповавания на човечеството, но едновременно десакрализира страха пред нея, нарушавайки едно от най-порочните табута, останали ни в наследство от предците. Счита се, че именно по тази причина некрофилията по принцип остава социално неприемлив феномен, въпреки, че различни нейни радетели привеждат какви ли не аргументи за нейната легализация. Например Джон Пирог, издател на информационния бюлетин за некрофили „The NecroErotic“, пледиращ за „трупни бордеи“ като алтернативи за хора, които „не могат да изпитат сексуално удоволствие от живи партньори, по причина на вродена срамежливост, социална неприспособимост или поради своя непривлекателен вид“. Обаче, съвкуплението с трупове – това не е само табу, призвано да съхрани неприкосновеността на границата между живи и мъртви, но също е и един от митологичните легитимизирани способи тази граница да бъде пресечена, обезпечавнайки с това единство и взаимодействие между света на живите и света на мъртвите. Отново и отново, в митовете на различните народи, ние срещаме фигурата на Великата Майка, която се явява под различни имена – Изида, Ищар, Кали, но която винаги символизира съществуването в цяло. Великата Майка – прародител, хранител и защитник, но заедно с това – безжалостна разрушителка и погубител на хората и световете. Тези два важни нейни ипостаса са неразделно свързани, и благодарение на тази връзка, живота и смъртта протичат безкрайно един в друг. Не е важно, дали става дума за реинкарнация или възкръсване, смъртта се оказва едва в частен момент във веригата като метаморфоза, а любовта – свързваща тази верига. Ще приведем, още един пример. Изида, египетски израз на Великата Майка и съпруга на Осирис, възкрасява своя възлюбен, който коварния Сет убил, разчленил на части тялото му и ги разпилял из долината на Нил. Събирайки трупа част по част, с помощта на бог Тот, Изида го съживява, като с тайни заклинания пробужда в него ерекция и се съвкуплява с него. От това съвкупление се ражда Гор, от който произлизат след това две династии египетски фараони. Египетската цивилизация е едно от древните в света, и тя се оказва некрофилска, не само заради доминирането на култа към мъртвите, но ив своите митологични разбирания. Херодот в своите „Истории“, говори, че знатните египтяни предавали на балсамиране телата на своите умрели жени и дъщери едва три-четири дни след настъпването на смъртта, тъй като се бояли, че балсамировчиците щели да се съвкупляват със свежите трупове. Интересното е, че героят на романа на Габриеле Виткоп, съсредоточил историко-литературната традиция на некрофилската любов, цитира горният факт от херодотовите писания: „…този най-древен коментар, един от многото, разхвърляни в човешките летописи, говорещ за тази безобидна страст, която другите наименуват извращение“, и познавайки това дело, героят допълва:“…но колко наивност има относно тези три или четири дни…“ Нека се върнем към нашата епоха. В съвременните пособия по сексология, некрофилията обикновено се тактува като една от разновидностите на сексуалните девиации – парафилиите, свързани с отклоненията по отношение на обекта на влечение. Некрофилията, по този начин, се нарежда с такива явления като педофилия, геронтофилия, зоофилия, фетишизъм, трансвестизъм, транссексуализъм, инцест, нарцизъм, пигмалионизъм и т.н. „Тълковния речник на сексологичните термини и понятия“ определя парафилиите като „сексуално-еротични нарушения, при които половото възбуждение или оргазъм се достигат с помощта на атипични или културно-забранени действия“. Най-разпространената форма на проява на севиациите са сексуалните фантазии, ролевите игри и другите видове символно заместване, а също и спорадичната реализация на съответните влечения. Тогава, когато нестандартната насока на половото влечение придобива натраплив, принудителен характер и изключва всякакви конвенционални форми за достигане на сексуално удовлетворение, то тя се разглежда вече не като девиация (отклонение), а като перверзия (извращение). Вариациите тук са на много теми, фантазии-реалности, черти на характера-съдба… Различията между девиациите и перверзиите са само в степента. Да се разграничат една от друга е често нелеко, доколкото съществува скала на прехода от едното към другото. Но, говорейки за некрофилия, явно може да се утвърди, че в много случаи, където еротичното или сексуално удоволствие преминават с помощта на манипулации с трупове, в непосредствена близост от трупа или се съпровождат с фантазии за трупове, елемента на собствената некрофилия играе второстепенна или спомагателна роля. Например, изучаването на серийните манияци, показва, че удоволствието от акта на убийство е значително по-малко значимо, в сравнение с удоволствието, получено от последващия акт на некрофилия. В случай на некросадизъм, сексуалното влечение към трупове се оказва второстепенно, на пръв план излиза настойчивото желание да се увеличи и разчлени площта на мъртвото тяло. Класически пример е случаят на сержант Бертран, описан от Крафт-Ебинг и други изследователи. За разлика от некрофилите от дегенеративен тип, той бил образован, светски, любезен човек. Обаче, образованието не му попречило с голи ръце да изкопае труповете от гробището на Пер-Лаше и Монпарнас, да се съвкуплява с тях, след което да ги нареже, разкъса и изгризе със зъби на части. През 1849 година е арестуван. Макар, че бил признат за виновен в оскверняването на 15 трупа, бил затворен едва за година в затвор. В съда заявява, че нямало повече да изкопава трупове, за да ги насилва. Той признал също, че започнал да мастурбира от три годишна възраст и в ранното детство получавал сексуално удоволствие от изтезаване на животни. В случая, тягата на Франсуа Бертран, към мъртвото тяло била не по-малко силна, отколкото еротичния импулс. Заедно с това, такива културно озаконени практики, като почитането на гробниците на предците или поклонението пред мощите на светците, също съдържа в себе си некрофилски тенденции – в качеството на периферно ли символично значение. Последните примери могат да бъдат отнесени към некрофилията едва в най-широк, философски смисъл. Философската концепция на некрофилията се разработвала и в трудовете на Ерих Фром, представител на хуманистично-ориентираната психоанализа. В своята статия „Адолф Хитлер: Клиничен случай на некрофилия“, станала част от неговата книга „Анатомия на човешката деструктивност“, той дава следното описателно определение: „Некрофилията в характерологичен смисъл може да бъде описана като страстно влечение към всички мъртви, разлагащи се, гниещи, нездрави. Тази страст прави живи неживите, разрушава в името на някого вече разрушеното. Това е повишен интерес към всичко механично.“ Некрофилията, като любов към мъртвото, застиващото, разпадащото се, Фром противопоставя на биофилията, като любов към живото, творческото, развиващото се. Такова разбиране на некрофилията позволява да се преодолее ограниченосттан а медицинско-наказателния подход и да се привлече към анализа на този феномен културно-исторически материал. В същото време толкова разширена трактовка може да доведе до размиване границите на понятията. Затова следва по възможност ясно да се разграничава употребата на термина „некрофилия“ в буквален, клиничен смисъл, от една страна, и преносен, символичен смисъл – от друга. (Макар, че понякога тези смисли са толкова тясно преплетени, че тяхното разграничаване е доста трудно, дори невъзможно). Многобройните некрофилски опити може да се класифицират, като се оценяват различните прояви на некрофилия, според следните критерии:
* „силни-слаби“ – девиация или перверзия;
* „чисти-смесени“ – влечение към трупове per se, от една страна, и вампиризъм, канибализъм, копрофагия, некросадизъм и пр. от друга страна;
* „реални-символични“ – полови сношения с трупове или привличане към мъртвото в широк диапазон и смисъл.
Романът на Виткоп е забележителен преди всичко с това, че в него е възможно и за първи път в световната литература да се намерят подробни изображения на некрофилията в нейната ядрена форма – силна, чиста и реална (макар и с различни символични проекции). Жанровата форма на интимния дневник е позволила на авторката да съедини почти клиничната строгост с лиричната изразителност, да покаже психиката на некрофила отвътре – в нейната същност и структура и крайна деградация – избягвайки при това външна оценка и повърхностно морализаторство. Доколко обаче типичен е този случай, описан в романа? Прието е да се счита, че некрофилията е крайно рядко явление. Обаче,ако потърсим по думата в интернет например, или по данни на съдебно-медицинските експертизи, то ще видим, че изобщо не се касае за рядко явление. Ето един преглед на руската преса за няколко месеца през 2002 година: 11 април 2002 година: мъж, който няколко дни преди този случай бил задържан по подозрение за убийството на 30 годишна жена, бива изобличен в още едно престъпление. Намирайки се на гости в 24 годишна жителка на Тихвин (Ленинградска област), мъжът с цел удовлетворение на своите сексуални потребности я задушава, след което се гаври с трупа. 15 март 2002 година: в следствения изолатор на Перм, се самоубива 23 годишния манияк, който бил убил 5 жени. В периода 1999-2001 година, Александър Лобанов нападал със скалпел познати жени на улицата, или ги водел в къщата си, като ги убивал с нож. Психиатричната експертиза показала, че убиеца бил склонен към садизъм и некрофилия. През декември 2001 година Пермски областен съд осъжда манияка на доживотен затвор, но не дочаквайки встъпването на присъдата в сила, Лобанов се обесва. 15 май 2002 година: в Омски областен съд завършват изслушванията по делото на К. Емелянов, роден през 1983 година, към който органите на предварителното следствие предявили обвинения в извършване на няколко особено тежки престъпления, в това число и насилствени действия от сексуален характер, две убийства и гавра с телата на починалите. Съдът дал присъда от 18 години затвор под колония със строг режим. 16 май 2002 година: в Долгопрудн е арестуван некрофил. Празника на Победата в подмосковския град Долгопрудн бил опомрачен от страшна трагедия. Вечерта на 10 май зверски била убита и изнасилена след това 12-годишна ученичка. Рецидивиста забелязал ученичката още в болницата, по пътя я помолил за огън за цигара. След това търпеливо я последвал. В гаража се нахвърлил на жертвата, и я загърлил. Когато девойката започнала да крещи, престъпникът и нанесъл три удара с нож. Бил се прицелил в сърцето, но не попаднал…след това изнасилил мъртвото тяло. 7 юни 2002 година: в Алексин е задържан некрофил. Той бил работник в моргата. Бил хванат, когато се гаврил върху женско тяло, като едновременно режел гърдите на жертвата. Назначено било наказателно дело по указ 244, част първа – гавра върху телата на починали и зестата на техните погреби. Максималното наказание било – арест от срок до 3 месеца. 22 юни 2002 година: в Хмелницк е задържан 17 годишен убиец – некрофил. 24 годишна девойка отишла на сватба със своя приятелка и не се върнала. Скоро било намерено тялото на жертвата на няколко метра от местния клуб, където била проведена сватбата. Експертите установили, че по време на празника, девойката била удошена, а след това изнасилена вече мъртва. 17-годишния жител на съседния район, задържан по подозрение в убийството, не отричал своето познанство с жертвата, но не признавал убийството. Под натиска на неопровержими доказателства, в това число рана на собственото тяло и следи от дрехи на жертвата, в крайна сметка признал своята вина. Както забелязвате, в тези новини попадат преимуществено тези случаи, при които некрофилските действия са свързани с убийство или садистично посегателство над трупове. Проявата на „тихата“ некрофилия остава обикновено вън от полезрението на правоохранителните органи и журналисти. Доколкото некрофилите предпочитат да действат тайно, те не афишират своите занимания, като болшинството актове на некрофилия никак не се фиксират и регистрират, достоверна статистика за тях не съществува.
Няма коментари:
Публикуване на коментар