Заставам пред себе си гола и няма нищо по-истинско от това

"Живот и смърт. Енергия и покой. Дори да спра днес, пак ще си е струвало. Дори с ужасните грешки, които съм допуснала и тези, които бих допуснала, ако можех. Болката, която ме прогаряше и бележеше душата ми- струваше си.. Заради това, което ми бе позволено да премина. Ад на земята, рай на земята, обратно в нея.. в нея, под нея, между ада и рая, през тях, в тях и над тях." (Gia Marie Carangi)

Неслучайно започнах с тези думи. Защото те звучаха в главата ми, когато тръгнах да търся своето: между, под над, във...

Направих това, което повечето хора искат да направят, но им липсва увереност, a не време или пари както казват. Съвсем простичко- животът ми дойде в повече и реших да избягам. Събрах си багажа и без много обяснения заминах. С ранен влак по посока морето. Дори не проверих прогнозата за времето, защото нямаше никакво значение за мен дали ще вали или ще пече слънце.

И така се озовах на плажа. Заради фактът, че е май или пък, че хората не могат да разберат, че морето си е топло и по това време, на плажа бях съвсем сама. Бях си взела само една бира, кърпа и бански. Нарочно си оставих телефона вкъщи -не исках да говоря с никого. Обичам да ходя към 18 часа на плаж и така и сторих. Тогава е толкова спокойно- морето е гладко като огледало и наоколо няма нищо друго освен шумът на прибоя. Останах почти гола, усещах пясъка между пръстите си, докато отивах към водата. Потопих се толкова бързо и дори не се замислих дали е топло. В този момент самотата не ми се струваше ужасна, а най-голямото блаженство. Знаете как е, когато докосваш с пръсти повърхността на морето, когато лекичко вълните се блъскат в теб и сякаш всичко друго, което имаш в живота си е далече и е изчезнало завинаги.

Върнах се на брега, взех си бирата, седнах на мокрия пясък и оставих вълните да ме заливат до кръста. Гледах напред към хоризонта и не можех да повярвам колко простичко е всичко. Усещах всяка част от себе си жива, опитвах се да погълна гледката, вдишвах дълбоко. Наистина няма нищо по-хубаво от това. Дори леко стоплената вече бира ми се се стори като най-вкусното нещо, което съм опитвала. Не се сещах за проблемите от ежедневието, любовта ми отново ми се струваше красива, докосването на водните капки- нежно. Косата ми беше станал още по-чуплива заради влажния въздухи на големи букли се спускаше по раменете ми. Бях себе си. Гола, солена и истинска.

Когато после лежах на кърпата се сетих за всички онези пъти, когато съм го правила и се радвам, че си го подарих. Без скъпи чадъри, без тълпи, без цигани, които продават понички, без нищо. Само аз, чайките и чистата красива пустощ.

Не ми се искаше да се връщам, защото бях далеч от всички тези, които не могат да откраднат подобни мигове за себе си. Бях далеч от цинизма, от безразличието, не ме беше страх да чувствам, да обичам. Заради своя рай и своя ад, които ми принадлежат. И защото осъзнах, че не съжалявам за нищо. Понеже си е струвало.



alja.cosmopolitan.bg